Сюлейман Великолепни - Европа - НОВОТО ВРЕМЕ - Статии

Сюлейман I - за нас Сюлейман Великолепни - е несъмнено най-прочутият владетел от османската династия, единственият, който безусловно се нарежда сред великите образи в световната история. В това има нещо несправедливо, защото много от неговите предшественици не са стояли по-долу от него и са допринесли в същата степен за изграждането на приказната империя, която той получава в наследство. От друга страна, сред множеството незначителни или съвсем неуравновесени личности - негови приемници - се открояват още няколко смели и предприемчиви владетели. И все пак неговото управление, внушително по своята продължителност (1520-1566), отговаря на най-блестящия период от дългата османска история: по негово време и до наши дни за Запада и за Изтока той е символ на величие, което умее да създава и използва.

Трябва обаче да констатираме, че самата личност на „Великолепния" или на „Законодателя" (Кануни), както го назовава османската традиция, с нищо не отстъпва на ролята, която историята му е отредила. Висок и слаб, непропорционално развит, но с високо чело, орлов нос, големи и черни очи, с външността си и достолепното си поведение този човек предлага образ, достоен за толкова могъщ монарх. Поначало не особено благоприятно настроени към този владетел неверник, от когото всичко може да се очаква, западните наблюдатели единодушно признават неговото величие. Те не пропускат да припомнят някои слабости и някои престъпления, които накърняват неговия образ: прекалената му зависимост на младини от неговия фаворит Ибрахим паша, а по късно от хубавата робиня Роксолана, за която ще се ожени; убийството на двама от синовете му в името на безмилостното отстояване на държавните интереси. Но тези отрицателни страни не са достатъчни, за да поставят под въпрос забележителността на този владетел, прочул се като мъдър и духовно извисен човек, верен на своите задължения, добродетелен в частния си живот, изключително образован и много религиозен. С възрастта неговото благочестие и добродетелност ще преминат в най-строга суровост, докато твърдостта на характера му ще достигне до привидно безразличие към всички превратности на съдбата.

При управлението на тази строга и благородна личност решителните завоевания в Средния Изток, извършени от баща му Селим I малко преди да умре, са окончателно интегрирани, а след това цяла поредица нови нашествия разширяват османските територии по суша и море. По това време в основни линии империята достига максималната си експанзия: всичко, придобито по-сетне, ще бъде резултат от доуточняване на границите (Кипър, Крит) или на краткотрайни нападения; а отливът ще настъпи в края на XVII в. От втората половина на управлението на Сюлейман I новият характер на османското настъпление - фактът, че нито по отношение на Хабсбургите, нито по отношение на Сефевидите вече не става дума за продължително завладяване на цели провинции, а по- скоро за спечелването на някои трудно превземаеми крепости - показва, че границите на империята са достигнати.

При възкачването си на трона Сюлейман, единственият жив син на Селим, бил на около двадесет и пет години. Той бил управител на Маниса, а докато баща му воювал надалеч от столицата, понякога бил негов почетен заместник в Истанбул. Не бил много известен. В Портата и в армията отделните групи, които Селим безмилостно разгромил, се изпълнили с надежди при идването на власт на този млад принц, когото смятали за неопитен и слабоволев. Те се излъгали. За няколко години Сюлейман щял да затвърди делото на своя баща, да осигури мира вътре в империята и да разшири границите й, докъдето стигал радиусът на действие на неговите войски.

При Селим се проявявала една-единствена непреклонна воля: волята на султана, чиито велики везири, сведени до обикновени изпълнители, били екзекутирани при най-слабия протест. Обратно, везирите на Сюлейман се радвали на значителна възможност за инициатива и маневриране и често не може да се определи каква е била ролята на владетеля при взимане на дадено решение. Във всеки случай първата трета от управлението на Сюлейман показва тясно сътрудничество между няколко приближени на султана и великия везир и се характеризира със забележителна съгласуваност в избора на насоките и приоритетите.

Сюлейман проявил достатъчно мъдрост, за да запази на поста велик везир Пири Мехмед паша, когото уважавали заради предпазливостта, опита му и факта, че служил на Селим II успешно, без да си навлече неговия страшен гняв. Този човек на здравия разум използвал влиянието си върху новия султан, за да го накара да отмени веднага най-непопулярните мерки на баща си. Селим се опитал да задуши сефевидската икономика, зависеща от пазарите в Бруса и Алепо, като наложил на източните покрайнини на държавата си строга блокада, чието прилагане било придружено с много злоупотреби. Освен това прекъсването на голямата търговия с Изтока се оказало катастрофално за производители и търговци. Сюлейман възстановил свободната търговия с някои ограничения и обезщетил пострадалите от грабежите. Освен това той отбелязал идването си на трона, като проявил голяма щедрост спрямо еничарите и разпоредил отмяната на някои присъди. Само за няколко седмици неговата слава на справедлив и снизходителен владетел бързо се утвърдила.

При вестта за смъртта на Селим могъщият бейлербей на Сирия и Палестина Джанбарди ал-Газали сметнал, че е настъпил подходящият момент, за да се провъзгласи за владетел. Срещу бунтовника незабавно била изпратена османска войска и неговото поражение в началото на 1521 г. показало, че султанът е способен да защищава властта си в цялата обширна държава.

Още от първите месеци насоките на външната политика на Сюлейман също значително се различавали от външната политика на баща му. Селим бил подчинил всичко на безпощадната си борба срещу шаха, в която обаче армията му отказала да го следва. Новият султан и неговият велик везир преценили, че е по-добре да се насочат към друг по-естествен противник: неверниците в Европа. Все пак шахът трябвало да бъде сплашен и в Табриз тайно бил изпратен посредник: разпалвайки надеждата за нормализиране на отношенията, той успял в продължение на повече от една година да разубеди шаха от всякакви ненавременни действия срещу османските територии. През това време султанът удържал две блестящи победи там, където прадядо му Мехмед Завоевателя бил принуден да се откаже.

При Селим по границите с Унгария станали няколко незначителни инцидента. Сюлейман си спомнил за тях съвсем навреме, когато научил, че османският посланик, изпратен в Буда, за да съобщи вестта за идването му на власт, бил посрещнат неучтиво от Лайош II. Всъщност султанът имал нужда от някакъв casus belli (повод за война), за да поведе армията в истинска свещена война, която щяла да й възвърне самочувствието, а благодарение на получената плячка - и желанието да се бие. Целта - унгарската граница - била известена едва когато Сюлейман напуснал Истанбул на 18 май 1521 г. След неколкоседмични военни действия Белград и много други околни крепости паднали под властта на османците. Тези завоевания затвърдили положението им по десния бряг на р. Дунав и им предоставили възможността да използват средното течение на реката и долината на р. Сава при бъдещи походи.

През следващата година се провела смесена, сухопътна и морска операция срещу о. Родос. Султаните толерирали този бастион на франкското присъствие в Източното Средиземноморие, докато интересите на империята не им налагали абсолютно господство над крайбрежните морета. Завладяването на Египет създало нова обстановка: комуникацията между столицата, пристанищата на Леванта и Александрия станали вътрешноосмански проблем. Но освен пиратите, християни и мюсюлмани, единствената пречка за крайбрежното корабоплаване били Додеканезите, които рицарите на „Св. Йоан" продължавали да владеят. Към тази стратегическа причина се прибавяло и недоволството на султана от един орден, чиито велики магистри се били компрометирали, подкрепяйки неприятелите на империята, шаха еретик и мамелюкските владетели. След петмесечна обсада на 20 декември 1522 г. Родос капитулирал при благоприятни условия. Великият магистър Вилие дьо Л'Ил Адам и хората му успели да потеглят за Европа. С изключение на Кипър, за който Венеция плащала данък, Източното Средиземноморие се превърнало в османско езеро. А малко по-далеч, от една година османските войски вече владеели Йемен.

Походи срещу Унгария. Обсадата на Виена (1529)

На 27 юни 1523 г., пет месеца след завръщането си от о. Родос, Сюлейман взел решение, чиито последици щели да засегнат следващите дванадесет години. Великият везир Пири Мехмед паша получил благодарност за лоялната си служба и разрешение да се оттегли в земите си. Неговият приемник Ибрахим, дотогава второстепенен сановник в султанския дом, бил съвсем неизвестен. Той произхождал от Епир и бил фаворит на султана. Тясното сътрудничество между Сюлейман и младия му приятел за дълго време щяло да се отрази благоприятно както във външната, така и във вътрешната политика на империята. Интелигентен, трезвомислещ, надарен с остър политически усет и с много силен характер, Ибрахим паша изиграл първостепенна роля, която превърнала неговото везирство (1523-1536 г.) в най-блестящия период от златния османски век.

Внезапното назначаване на един фаворит на най-високия държавен пост, без да е преминал през всички стъпала, които по традиция водели до него, било нещо нечувано. Този факт незабавно предизвикал дълбока завист, която имала тежки последици. След няколко седмици вторият везир Ахмед паша, който се почувствал засегнат, получил като компенсация доходния пост на управител в Египет. Малко след пристигането си в Кайро, в началото на 1524 г., той се провъзгласил за султан. Лоялните османски войски успели да го отстранят и да възстановят реда. Но авантюрата на Ахмед паша показала в каква степен се нуждаели от реорганизация управлението и отбраната на тази периферна провинция, с която Портата не успяла да се заеме, след като я завладяла.

В този случай Ибрахим паша доказал своите способности. На 22 май 1524 г. той се оженил за една от сестрите на султана и това събитие било отбелязано в Истанбул със забележителни празненства. След два месеца великият везир, накичен с престижната си титла, отплавал от Истанбул в Египет с мисия, която щяла да продължи повече от една година. Ибрахим паша сложил край на злоупотребите, извършвани от предишните управители, които поради отдалечеността на централната власт потънали в беззаконие и корупция. Египет най-сетне получил образцово административно управление. Вътрешният ред решително бил възстановен, бедуинските вождове били привлечени за съюзници, Суецкият арсенал бил обновен с цел да се укрепи присъствието на османския флот в Червено море. Благодарение на дейността на великия везир спокойствието в Египет било осигурено за един век.

Мисията на Ибрахим паша била прекъсната от писмо на султана, който спешно го викал в Истанбул. Една от причините бил бунтът на еничарите, който избухнал през март 1525 г., но в крайна сметка решително бил потушен. Другата причина била възобновяването на военните действия срещу Унгария след поредица гранични инциденти и най-вече след неуспеха на османските набези в противниковата територия. Всъщност двете причини били свързани: един поход в Унгария, придружен с взимане на плячка, щял да успокои еничарите.

Операциите били кратки. Сюлейман потеглил от Истанбул на 23 април 1526 г. и на 29 август се срещнал с унгарските войски в блатистата равнина край Мохач. За два часа трудноподвижната, облечена със стоманени брони конница била унищожена от оръдията на султана и от неговата много по-подвижна войска. Крал Лайош II загинал в битката. Пътят за Буда бил открит. Сюлейман влязъл в града. На 11 септември на мястото на Лайош II, който нямал наследник, султанът поставил Янош Запояи, войвода на Трансилвания и най-силният човек в това, което останало от кралството. Той се задължил да плаща данък на Портата. След два месеца враждебно настроените към Запояи благородници се събрали в Пресбург, където провъзгласили за крал ерцхерцога Фердинанд Австрийски, брат на Карл V и на вдовицата на Лайош II Мария Унгарска. Правото на завоевателя за османците и изборът на Диетата за Хабсбургите - това били принципите, върху които още оттогава всеки от противниците трябвало да обоснове легитимността на своите искания спрямо Унгария в продължение на два века и половина и заради които конфликтът почти не преставал.

Битката при Мохач, 1526 г. Османска миниатюра

Султанът все още бил в Унгария, когато научил за въстанието, избухнало в Анадола. Бунтът на еретиците на Шах Кулу през 1511 г. бил последван от въстанието на Шах Вели през 1520 г., което било жестоко потушено. Но дълбоките причини за напрежението в Анадола си останали: мизерно положение на тимариотите, ограничаване на правата на племенните вождове, несговорчива и често корумпирана администрация. Бунтът от 1526-1527 г., който много бързо се разширил, също приел характер на еретично движение и унищожил войските на провинциалните управители. Трябвало да се прибегне до изключителни мерки за потушаването му, но когато великият везир пристигнал, това вече било извършено. Във всеки случай той съумял да вземе необходимите мерки, за да задоволи исканията на недоволните. В общи линии мирът в Анадола бил възстановен до избухването на големите бунтове (джеляли) в края на века. След трайното успокояване на еничарите този нов успех също бил заслуга на Ибрахим паша. В Унгария, веднага след като бил провъзгласен за крал от Диетата в Пресбург, Фердинанд тръгнал срещу съперника си Янош Запояи, когото победил при първия сблъсък. Запояи поискал помощ от султана, за да си възвърне трона. Това бил поводът за четвъртия „свещен поход", заради който Сюлейман напуснал Истанбул на 10 май 1529 г., придружен от великия везир, който няколко седмици преди това прибавил към титлите си и тези на генералисимус (сераскер) на османските армии и бейлербей на Румелия. На 8 септември Буда била отнета от императорската войска, а няколко дни по-късно Янош Запояи бил провъзгласен за крал на Унгария. Но походът на Сюлейман и Ибрахим нямал за цел само изпълнението на тази формалност. Въпреки напредналия сезон и есенните дъждове османската армия, която разполагала със 120 000 души, пристигнала на 27 септември пред стените на Виена, където Фердинанд благоразумно се бил оттеглил и която отбранявали само двадесетина хиляди войници. Ентусиазмът на обсадените, мощните внушителни стени на града, евентуалните неблагоприятни климатични условия принудили султана да вдигне лагера на 16 октомври. След два месеца той се завърнал в Истанбул.

Обсадата на Виена, 1529 г. Худ. Питър Снайерс

Походът до Виена като че ли отбелязва крайната граница, която османската армия можела да достигне на запад. По традиция тя потегляла преди края на април и се завръщала преди зимата. Въпреки превъзходството си в хора и оръжие османците не подновили опитите си преди 1683 г., като и този път походът завършил с неуспех. След като Виена се оказала непостижима, османските експедиции в Австрия, които рядко достигали до наследствените владения на Хабсбургите, били непрекъснато повторение на безкрайни походи без решителни битки, изнурителни и изтощителни и за двата противника.

Военните действия скоро се възобновили. Тъй като войските на Свещената Римска империя обсадили Буда, Сюлейман потеглил на 25 април 1532 г. в поход, наречен от османците „походът в Германия", защото армията трябвало да стигне до Грац. Тя пристигнала там през септември, т.е. много късно, за да се придвижи напред. Османците завзели някои крепости в Южна Унгария които не заслужвали такова разгръщане на сили и средства. Малко по-късно започнали дипломатически преговори в Истанбул, които довели до примирие и временно запазване на статуквото в Унгария като Фердинанд и Запояи запазвали териториите, които владеели в края на 1529 г. Заради това и двамата трябвало да плащат данък на Сюлейман.

Превземането на Ирак. Великият везир Ибрахим паша

На Изток преговорите, предприети от Сюлейман в началото на неговото управление, приключили през 1523 г. с пристигането на сефевидски пратеници в Истанбул и сключването на примирие. На следващата година шах Исмаил умрял и оставил за наследник на престола десетгодишния си най-голям син Тахмасп. Вождовете на казълбашките племена веднага влезли в конфликт помежду си, опитвайки се да упражняват власт от името на младия шах. По този начин в Иран настъпил период на вътрешни междуособици, което зарадвало османците и ги освободило от всякакви грижи в това отношение. Но през 1528 г. един амбициозен казълбашки емир се обявил за управител на Багдад и отхвърлил властта на шаха. Тъй като имал намерение да се подчини на Сюлейман, малко след това бил убит и Сефевидите си възвърнали властта. От всичко това османският султан заключил, че съюзяването с непокорния управител му дава права над Багдад. Но положението в Унгария не му позволило да се намеси още в този момент.

По-късно, през 1530 или 1531 г., Олам Такалу, сефевидският управител на Азербайджан, разочарован в амбициите си, преминал в османска територия и се представил пред Портата, където успял да се хареса на Ибрахим паша. Омразата му към Шереф бег, емира на Битлис, била причина последният да изпадне в немилост и, принуден от обстоятелствата, да потърси подкрепата на шаха, за да защити своето емирство. Тахмасп неблагоразумно се компрометирал в този случай, който завършил възможно най-зле за Шереф бег. Но всичко това дало на Сюлейман нов претекст за възобновяване на военните действия в момента, когато краят на преговорите със Свещената Римска империя най-сетне му развързал ръцете, за да се обърне към Изтока.

Паргалъ Дамат Ибрахим паша, миниатюра от Ханс Бехам, 1530 г.

В края на 1533 г. Ибрахим паша напуснал Истанбул начело на значителна армия, за да подготви превземането на арабски Ирак. От военна гледна точка операцията изглеждала лесна, тъй като сефевидските гарнизони не били способни да окажат сериозна съпротива на османската артилерия. Целта, а следователно и естеството на похода неочаквано се променили. По време на презимуването в Алепо емирите Аккоюнлу, които били избягали в османските земи след падането на династията им, успели да заблудят Ибрахим паша, представяйки му превземането на Иранското плато като нещо много лесно. Териториите веднага били разпределени на книга. Всъщност великият везир забравил поуките от похода при Чалдарън и предприел военна операция, чийто успех изисквал по-голяма подготовка и по-голямо количество войска. След като се впуснал в една опасна авантюра в Азербайджан, той повикал Сюлейман, който прекосил Анадола, предвождайки подкрепленията.

Както можело да се очаква, Тахмасп избягвал всякакви сражения. Липсата на провизии, както и неблагоприятните атмосферни условия принудили султана да потегли за Багдад, където влязъл без бой през ноември 1534 г. Целта била постигната, но с цената на значителни загуби поради глад, епидемии, болести по животните и изоставено по пътя военно оборудване. И все пак Ибрахим паша все още се радвал на султанското благоволение. Той получил главата на главния финансов интендант Искендер челеби, който още от оттеглянето на Амид не преставал да критикува воденето на военните действия. По време на презимуването в Багдад султанът научил, че Тахмасп заплашва Ван. Османската армия мъчително прекосила Загрос и пристигнала в Табриз, за да открие, че много по-бързият шах вече се е оттеглил в Източен Иран. Отказвайки се от това напразно преследване, Сюлейман потеглил към Истанбул, където пристигнал в началото на 1536 г. Тези двегодишни тежки военни операции в крайна сметка донесли на османците само присъединяването на арабски Ирак и на областите Ерзурум и Ван. Тези области, които можело да бъдат получени с много по-малки загуби на хора и оборудване, щели по-късно да се превърнат в бастиони на османската отбрана на изток.

Два месеца след завръщането на армията, в нощта на 14 срещу 15 март 1536 г., Ибрахим паша бил убит тайно. Причините за това изпадане в немилост са неясни. Може да се предполага, че относителният неуспех на похода в двата Ирака е изиграл известна роля, както и нарастващото влияние на султанското обкръжение и особено на неговата фаворитка Хурем султан (Рокселана).

Хасеки Хюррем султан, съпругата на Сюлейман Великолепни

Със смъртта на Ибрахим паша завършила първата част от управлението на Сюлейман. То било блестящо и победоносно. При него били достигнати двете крайни граници на османската експанзия на запад и изток: Виена никога нямало да бъде превзета, Азербайджан никога нямало да бъде завладян за продължителен срок. Твърдата и неизменна воля, която характеризирала воденето на държавните дела след 1523 г., се обяснява с тясното сътрудничество между владетеля и неговия велик везир. След като последният бил отстранен, личното участие на Сюлейман се долавя по-трудно. До назначаването на Соколу Мехмед паша великите везири, макар и способни, бледнеят в сравнение с Ибрахим паша. Но това относително отдръпване на султана от политическата сцена не се съпътства от оттеглането му като военачалник. През тридесетте последни години от управлението си Сюлейман щял да води още седем „свещени похода".

Когато Ибрахим паша бил отстранен, Османската империя се оказала във всяко едно отношение здраво стъпила на основите, завещани й от Селим I. Администрацията и армията били в състояние да осигурят контрол върху огромните и бързи териториални разширения. А те предоставяли пътища и бази за още по-далечни завоевания. Потеглила от Суец през 1538 г., морската експедиция на Хадим Сюлейман паша нямало да постигне очаквания успех срещу португалците в Индия, но щяла да превземе Аден и да засили османското присъствие в Йемен. В Магреб главният адмирал и бейлербей на Алжир Хайредин паша Барбароса превзел Тунис през 1534 г., но Карл V го прогонил оттам на следващата година. Въпреки това османците вече познавали пътя. През 1574 г. в крайна сметка те щели да се установят окончателно по тези места. И най-сетне, завладяването на арабски Ирак предоставило на османците излаз на Персийския залив, който имал голямо търговско значение. Басра също представлявала изходна база за походи, които им позволявали да поставят под свой контрол арабския бряг на залива. Излизайки от Червено море, някои храбри турски моряци се появявали далеч по бреговете на Източна Африка, но не се установили там за по-продължително време.

От 1536 г. следващите османски завоевания били относително второстепенни, но се вписвали в логиката на събитията. Османците не успели да превземат Малта през 1565 г., но Кипър, Крит и някои по-малки острови били принудени да се подчинят на единствената морска сила в Източното Средиземноморие. Военната реорганизация на граничните унгарски територии и подчиняването на Молдова им позволили да достигнат до границите на Полша и да присъединят териториите, разположени между Прут и устието на Днепър. А граничната провинция Ерзурум показала значението си при завладяването на Грузия и източното крайбрежие на Черно море.

Последният политически акт на Ибрахим паша, няколко дни преди да бъде убит, бил установяването на постоянни отношения с Франция. Заедно с Османската империя тя имала един общ естествен противник: Хабсбургите. Подготвена от множество дипломатически ходове през предишните години, мисията на Жан дьо ла Форе довела до сключването на договор, който потвърждавал и разширявал за цялата Османска империя привилегиите, от които се ползвали френските търговци в мамелюкски Египет и които Селим I и Сюлейман впоследствие потвърдили, но само за тази област. Новата конвенция била придружена с взаимни задължения за военно сътрудничество, чиято конкретизация в крайна сметка засягала второстепенни операции. Въпреки всичко с Жан дьо ла Форе присъствието на френски дипломатически представител при Портата станало наистина постоянно.
Нови военни действия срещу Испания и Австрия

В обкръжението на Сюлейман имало хора, водени от великия адмирал Барбароса, които настоявали за война с Венеция. Въпреки отстъпчивото поведение на републиката, която имала за какво да упреква Портата, войната избухнала през 1537 г. Дебаркирането на османците в Апулия и смесената морска и сухопътна операция срещу Корфу, водена лично от султана, не дали значителен резултат. Сраженията продължили по море, където, след като прогонил венецианците от последните им владения в архипелага, Барбароса успешно пресрещнал в гр. Превезе на епирския бряг сборната флота на Венеция, папата и Испания, командвана от Андреа Дориа (25 септември 1538 г.). В крайна сметка османци и венецианци се споразумели да сключат примирие, скрепено в 1540 г. с предоставянето на изключително изгодна за Сияйната република капитулация.

През това време, в 1538 г., Сюлейман водил нов поход, този път срещу Молдова, чийто войвода Петру Рареш забравил за васалните си задължения към Портата: той бил враждебно настроен към Полша, която била в приятелски отношения с османците, и заговорничел с Австрия. Султанът не срещнал никаква съпротива, назначил нов войвода и анексирал териториите между Молдова и Крим.
Смъртта на унгарския крал Янош Запояи, назначен от султана, предизвикала възобновяване на военните действия със Свещената империя, тъй като Фердинанд не можел да приеме короната да премине у Янош Сигизмунд Запояи, роден две седмици след смъртта на баща си. Австрийците вдигнали обсадата край Буда и това накарало Сюлейман да потегли на поход през 1541 г. Когато пристигнал в Буда, султанът поставил Унгария под непосредствена османска власт до навършване на пълнолетието на Янош Сигизмунд. Всъщност Унгария станала провинция на Османската империя, разделена на дванадесет санджака и снабдена със силни гарнизони, които трябвало да отбиват всяка офанзива на Свещената империя. След година гарнизонът в Пеща вече бил принуден да отблъсне едно такова нападение. Въпреки тези отбранителни мерки през 1543 г. Сюлейман предприел нов, забележително добре организиран поход в същата посока. Той приключил с превземането на Естергом, на Секешфехервар и други крепости в Запад на Унгария, като по този начин оградил Буда с ред отбранителни укрепления. Още на следващата година османските войски засилили отбраната на провинцията, превземайки Вишеград. На 19 юни 1547 г. продължителните и трудни преговори с пратениците на Фердинанд приключили със сключването на петгодишно примирие. С този договор, подписан и от Карл V, Австрия се признавала за васал на Портата.

Временно освободен от всякаква заплаха от запад, Сюлейман отново обърнал поглед към Иран. Принц Алкас Мирза, който се разбунтувал срещу брат си Тахмасп, забегнал при султана и запалил обкръжението му с военни проекти. Хурем султан желаела война, в която зет й Рустем паша, велик везир от 1544 г., можел да се отличи. Сюлейман не разполагал с нови мотиви за поход срещу Сефевидите - освен че шахът си възвърнал Ван, - но в крайна сметка през 1548 г. взел решение. Отново завзел Табриз без съпротива, върнал си Ван, превзел няколко крепости в Източен Анадол и Грузия и пристигнал обратно в Истанбул в края на 1549 г. Но резултатът пак не отговарял на усилията и средствата, вложени в тези скъпоструващи походи на изток.

Няколко погранични инциденти и интригите на Фердинанд в Трансилвания отново разпалили войната срещу Австрия. Този път тя се водела в това васално на Портата кралство, ръководено по време на непълнолетието на Янош Сигизмунд от един силен човек - кардинал Мартинуци. Обхванат от амбиции, той разбунтувал народа, получил подкрепата на императора и се опитвал същевременно да бъде признат за крал от султана. Мехмед бей, бейлербей на Румелия (бъдещият Соколу Мехмед паша), започнал военните действия в Банат през 1551 г., но скоро бил принуден да се оттегли към Сърбия. На следващата година бейлербеят на Буда Али паша разбил противника при Сегед и се насочил към Веспрем в Западна Унгария. Малко след това Мехмед бей и вторият везир Ахмед паша завладели Темишоара и други крепости в Банат, превърнат незабавно в османска провинция. Продължавайки похода си през Унгария, те завладели Солнок, но безуспешно обсадили крепостта Егер в северната част на страната.

На изток Тахмасп изпратил войска, която трябвало да превземе крепостите по северния бряг на езерото Ван. В отговор Сюлейман тръгнал от Истанбул през 1553 г., за да поведе своя дванадесети „свещен" поход и третия и последен срещу Иран, който бил съпроводен с голяма семейна трагедия. Отстъпвайки на настояванията на Хурем султан, която искала да види на престола сина си Селим вместо наследника Мустафа, роден от друга майка, султанът заподозрял Мустафа в заговор и го убил, когато той дошъл да му отдаде своята почит. Джихангир, по-малкият син на Сюлейман, умрял след няколко седмици по време на презимуването в Алепо. Живи останали само Селим, бъдещият наследник и брат му Баязид, който от страх за живота си отишъл в Иран, където шахът по заповед на султана го екзекутирал през 1561 г. заедно с четиримата му синове.

Походът от 1553-1554 г. не отвел османците по-далеч от Нахичеван на Аракс. Войските вече поемали обратно, когато пратениците на Тахмасп донесли предложение за мир. Преговорите завършили със сключването на договора от Амасия (29 май 1555), който узаконявал териториалното статукво, т.е. всички османски завоевания на изток след 1514 г.

В Амасия пристигнали и пратениците на Фердинанд, сред които и прочутият Бусбек. Императорът също желаел мир. Портата се съгласила само на примирие и военните действия се възобновили през 1556 г. Османците безуспешно обсадили Сигетвар, но през 1558 г. успели да завладеят крепоста Тата. През това време дипломатическите преговори в Истанбул продължавали. Те се проточили до 1562 г., когато бил подписан договор, според който Фердинанд се отказвал от своите претенции върху Трансилвания и приемал отново да плаща данък на Портата.

Великият адмирал Пияле паша се отличил през 1560 г., когато отново отнел от испанците остров Джерба. През 1565 г., начело на една флота от 181 кораба, той дебаркирал в Малта с повече от 25 000 души, към които се присъединили веднага войските на Тургут Рейс, бей на Триполи, след като през 1551 г. отнел от рицарите крепостта. Историческата обсада на Малта продължила повече от три месеца - от 20 май до 11 септември. Високият дух на защитниците и пристигането на неаполитанската флота принудили в крайна сметка османците да се оттеглят. Пияле паша си отмъстил за този неуспех, като на следващата година превзел остров Хиос, последното генуезко владение в архипелага.

В Унгария нещата скоро щели да се уредят с появата на две нови лица: император Максимилиан II, който през 1564 г. наследил баща си Фердинанд, и Соколу Мехмед паша, велик везир от 1565 г. Той запазил този пост при трима владетели в продължение на повече от четиринадесет години. Погранични инциденти и отказът на Австрия да плаща данък разпалили нова война. Сюлейман напуснал Истанбул на 1 май 1566 г., за да поведе тринадесетия и последен „свещен поход", който го отвел пред стените на Сигетвар. След едномесечна обсада на 8 септември крепостта била превзета. Два дни преди това болният седемдесетгодишен Сюлейман умрял в палатката си. Новината била пазена в тайна, докато синът му Селим не пристигнел в Истанбул, за да си осигури властта.